Размисли относно една читанка

Голям спор се разгоря покрай временното затваряне на chitanka.info. И всичко щеше да си е мирно и тихо, ако управляващите не бяха решили да се изфукат подобаващо. И точно тук им беше грешката – т. нар. информация за медиите беше много, ама много некадърно написана. Нарекоха Читанката „пиратска книжарница”, сравняваха я със сайта на някакъв човек от Русе, който продавал сканирани книги чрез SMS за 4.80 лева, нарекоха админите на сайта „организирана престъпна група с ясно изразена йерархия”… Глупости се изписаха всякакви. И веднага наскачаха защитниците на „свободното разпространение на информацията”. Цитираха се разни параграфи и алинеи от Закона за авторското и сродните му права, доказващи меко казано неправотата на ГДБОП и тъпотата на журналята, допуснали в медиите да излезе гореописаната простотия.

Както и да е. Ефектите от цялата гюрюлтия бяха два. Първо, оформиха се две диаметрално противоположни мнения плюс няколко здравомислещи гласа между тях. Второ, chitanka.info вместо да изчезне се сдоби много нови фенове.

И понеже страстите из „виртуалното пространство” се развихриха по тема, която живо ме вълнува, реших да споделя и аз мнението си.

Ще започна оттам, че темата за четенето според мен е много важна. (За да съм ясен – под „четене” разбирам самият процес на поемане на информация.) Важна е, за да не затъпее нацията. Важна е, за да не спрат да пишат малкото останали български автори. (Още едно уточнение – с термина „автори” ще визирам хора, на които писането наистина им се удава. Зная, че това е субективен критерий, но откровената графоманщина се познава отдалече.) Важна е и за няколко стотици икономически субекта, пряко и непряко свързани с четенето.

Относно затъпяването – Читанката е важна, за да се научат днешните юноши (или казано по модерному – тийнейджъри) да четат. Поколението под 30 годишна възраст има навика да използва Интернет за всичко и да ползва наличната информация за своя си изгода, демек безплатно. Което не е хубаво, но на този принципен въпрос ще обърна по-сериозно внимание след малко. Що се отнася конкретно за писаното слово, нещата са малко по-различни. Четенето създава навици да се образоваш. Четенето отнема от часовете, прекарани в безцелно зяпане на „интересни” клипчета и снимки. Четенето отнема от времето, прекарано в безсмислено изтребване на виртуални противници. Четенето обогатява общата култура. Четенето те кара да мислиш – ако авторът си е свършил добре работата, най-вероятно е успял да вкара в главата ти безкрайно разнообразни идеи и теми за размисъл. Дори може да те е накарал да поровиш из речници и енциклопедии за значението на интересни думи и термини.

Поради горните причини считам, че Читанката и подобните й сайтове са важни, за да не спре четенето. Те могат да осигурят достъп до литература на хора, които без тях никога не биха купили/взели хартиена книга за четене (най-малкото не биха го правили често). Това е едната категория потенциални читатели, заради които Читанката е важна. Втората категория са хората като мен (а те не са малко). Това са хора четящи и търсещи интересно четиво, които нямат финансовата възможност да купуват всичко. Честно казано, аз не използвам ресурсите на Читанката за тези цели, но познавам достатъчно хора, които го правят. Схемата е следната – преглеждаш публикациите и си избираш нещо за четене. Ако ти хареса – търсиш го на хартия. Ако не… Третата категория са наистина запалените фенове на даден автор, чиито произведения не се намират на хартиен носител. И няма да бъдат преиздадени – няма луд издател, който да пусне заглавие в тираж 50 броя, само за да задоволи потребностите на този тип фенове, пропуснали да се снабдят с хартиеното издание или пък чак сега открили конкретния автор за себе си.

Относно БГ авторите – както за всеки творец, за тях би трябвало да е важно да споделят вижданията си с останалия свят. Да бъдат чути и по възможност – разбрани. Да предизвикват читателите си да мислят, да си задават въпроси. Автори без читатели е класически пример за оксиморон. Българският професионален автор е изчезващ вид и причините за това са чисто икономически. А хората, умеещи да пишат и искащи да споделят мислите си, нямат трибуна. От тази гледна точка Читанката, Буквите, Словото и т.н. са прекрасна трибуна – мост между българските автори и потенциалните им читатели.

Относно знайните и незнайни труженици, чрез които литературата достига до хората – техният интерес (би трябвало да) е да има колкото се може повече четящи хора, защото от това им зависят заплатите.

И тук вече стигаме до темата за професионализма и икономическите интереси.

Не случайно по-горе визирах единствено българските автори. И дори не всички, тъй като има и изключения от правилото „БГ автори не вървят на пазара”. Но за по-лесно ще приемем, че а приори БГ автори не се „харчат”. Който от тях се счита за обиден от подобно съждение да приеме, че изложението ми за преводната литература се отнася за тях (без частта с превода).

И тъй, икономическите интереси.

По презумпция Интернет съществува, да могат едни хора да правят сериозни пари. Било то от продажба на домейни, било от продажба на услуги (хостинг, корпоративни мейли), било то от реклама или каквото им родят главите. Това, че в Интернет се намира безплатна информация, е екстра, от която се възползваме всички.

Тъй като писането-редактирането-корекциите-издаването на книги в по-западните дължини на планетата е един сериозен бизнес, от който се вадят не лоши пари, на хората там дори през ум не им минава да предоставят творбите на авторите за безплатно ползване. Защо ли? Ами наясно са, че ако авторът не прибере едни пари, ще бъде принуден да работи нещо друго, за да се издържа, вместо да пише. А те, читателите, харесват произведенията му и биха искали той да си остане писател. Не искат да се преквалифицира в докер, банкер, програмист, спортист и т.н. И са готови да си платят.

Само че авторът не разбира нищо от изработка на корици, оформяне на текст, преговори с издателства и печатници. И тук се намесват едни други професионалисти – редактори, коректори, художници, предпечат, печат, маркетинг… И произведението на автора придобива подобаващ, завършен вид – независимо дали е хартиена или електронна книга. И хората с кеф си плащат за тази книга, защото им доставя удоволствие не само да я четат.

Е, така е на Запад. У нас? Няма пазар, авторите не могат само да пишат, те трябва да работят нещо (каквото и да е), за да се издържат, да хранят себе си и семействата си. Или пък да си намерят някой, дето да ги храни, пък те да си пишат, независимо дали могат да се хранят с този занаят. Дано да няма примери за последното, защото от професионални писателите биха се превърнали в професионални държанки…

А пазар няма по една проста причина – БГ литература не се издава професионално. Самиздат, издаване на „наши хора”, финансиране от страна на авторите, за да си видят книгата… Не става така. Личното ми мнение е, че БГ авторите с нищо, ама с нищо не отстъпват на нашумелите си колеги. Но няма кой да инвестира в тях – време и най-вече пари. Защото не им вярва. И порочният кръг се затваря.

В много от писанията по повод временното затваряне на Читанката прочетох доста интересни мнения относно книгоиздаването у нас и качеството му. Че в България не се издавали интересни преводни книги (кое за кого е интересно е друга тема), че преводите били скапани (даваха пример с последната издадена книга на Пратчет), че БГ авторите не ставали за четене (ама кои автори и кой не ги харесва пак е друга тема), че оформлението било ужасно и затова било по-добре да не се купува хартия, а направо да се сваля текст, че кориците били крадени или най-малкото не отговаряли на съдържанието, че… че… че… И в същото време преобладаващото мнение е да не се плаща за книги, а да се свалят наготово. И отново порочният кръг се затваря.

Изпускам момента с личните пристрастия (кои книги са интересни и кои автори стават за четене), но за другото не съм съгласен. Очевидно Владо Зарков е решил този път да си поиска хонорар, какъвто заслужава, а не какъвто е готов да плати издателя, и г-жа Вузева е дала на друг да превежда Пратчет. Изобщо не ме интересува дали този преводач/ка е добър професионалист или не. Очевидно е, че не става за преводи на този автор. Само че Интернет и Читанката, а и кризата, накараха Вузева вместо обичайните 5000 броя стартов тираж да произведе 2000 броя. И жената си е направила елементарна сметка – ще спести разходи (което ВИНАГИ се отразява на качеството), за да й излезе сметката при 2000 бройки. Недоволни? Ами има, да. Аз лично не чета Пратчет, но и на мен не ми харесва тази тенденция – да се пести от качество.

Втори пример, понеже ми е пресен – в момента чета едно издание на „Ергон”, класифицирано като „приключенски трилър”. Интересна книга с на места ужасяващ превод. Защо ли? Пак поради криворазбрано пестене – преводач е съпругата на издателя (готина дама, дано не се разсърди, но ще й посоча местата, където хълцах на превода). А и защо да плащаме на редактор, след като имаме доверие на преводача? И резултатът е налице…

Трети пример – този път за оформление. Що за професионалист издава книги, в които за „ударено и” (притежателно местоимение за женски род) се използва друг шрифт? Или странира в Microsoft Word? Да не говорим за преносите… Ами така е – няма пари за читави преводачи, няма пари за свестни страньори, няма пари за художници, няма пари дори за редактори. И когато чуя изречението „Важното е, че все пак излезе”, направо (а и накриво) подскачам от яд. Пример за такова издание е първият брой на алманаха „ФантAstika” – едно наистина добре замислено издание с отвратително изпълнение. И понеже беше първи брой, вместо да „зариби” читатели, по-скоро накара притежателите му да не погледнат към втория брой. С подобно отношение книгите, истинските книги, са обречени на постепенно забвение. Хората, обичащи да четат, полека-лека ще изчезнат, тъй като не могат да намерят какво. Или няма интересни книги, или те са така оформени, че „хората на книгите” (терминът е взет от речта на Кори Доктороу „Как да унищожим книгата”, превод на д-р Григор Гачев) не им обръщат внимание.

Електронните книги пък са една тема… Аз поне не съм чул в България да се издаде електронна книга, ама истинска! Сайтът на Йоан Владимир много наподобява такова нещо, но поне аз не зная да има възможност да се свали съдържанието, като едновременно се запази оформлението. Публикуването на книги в Интернет във формат Adobe PDF (примерно „Слънце недосегаемо”) определено не е електронна книга – я се опитайте да я прочетете на екрана на смартфона си? Дори на таблет не става, пробвал съм. Виж, свалянето (а не издаването) на електронни книги става с няколко цъкания на мишката – влизаш в Читанката и си сваляш текста в epub формат. Което вече е електронна книга.

А твърдението, че Читанката е библиотека в истинския смисъл на думата е меко казано неточно. В библиотеките се плаща такса (може да е символична, но се дават едни пари). Библиотеката е ситуирана на определено място и не може жителите на Криводол да си вземат книги от библиотеката в Кнежа. Когато си вземеш книга от библиотека тя не става твоя собственост – имаш задължението да я върнеш, а ако решиш да я задържиш или пък я изгубиш – заплащаш стойността ѝ (дори навремето се плащаше три пъти стойността, сега не зная дали е така).

Значи какво се получава – който работи нещо различно от професионален писател иска пари за труда си. Но същият този индивид не е склонен да плаща за труда на писателите. Поне така излиза от яростните атаки срещу акцията на ГДБОП.

Не ме разбирайте погрешно – не защитавам действията на ГДБОП. Но не мога да приема, че chitanka.info и подобните сайтове са „невинни до доказване на противното”. Истината, както винаги, е някъде между двете крайности. Според има начин да се намери компромисен вариант. И да, имам идея какъв да бъде той. Само че е не е тук мястото да го споделям – твърде дълго е за обяснение, а и защо да подарявам идеи някому?

Ще дам един пример за коректни отношения между инвеститор и радетел за свободното разпространение на информация – преди петнайсетина години, когато Интернет (особено в България) прохождаше, имаше ентусиасти, поддържащи Bulletin Board System, или BBS. Един от, д-р Григор Гачев, продължава да се занимава с „благотворителност” в свободното си време и днес – поддържа wiki машина за българска фантастика, превежда разни интересни неща и т.н. Та същият този човек събираше текстове (предполагам, че още го прави) и аз лично съм му давал всички текстове, които съм издавал. Единствена уговорка – да бъдат пускани за свободен достъп около година след излизането на книгата, за да може да се продаде поне част от тиража. И човекът най-чинно спазваше уговорката ни дори за преводите, които той е правил (Невромантик, Нулев брояч, На запад от Рая и др.). Мисля, че това е една хубава първа стъпка за нормализиране на отношенията между сайтове като Читанката и „гадните” издатели. Разбира се, това по никакъв начин не се отнася до произведения, чиито авторски права са изтекли – тях всеки има право да ги издава/споделя както си иска. В случай визирам исканията на „Труд” да се свалят от Интернет произведения на български класици, които те издават. Също така не се отнася и за автори, били те български или не, които са дали съгласието си произведенията им да бъдат свободно сваляни от Интернет.

Та така. Изложението се получи по-дълго, отколкото възнамерявах, но в резюме мога да кажа, че за мен и двете страни в спора не са прави.